Хистерия

Лечение на Хистерия

Социални стремежи

Това заболяване е четири пъти по-често срещано при жените, отколкото при мъжете и в никакъв случай не е необичайно, защото засяга от 2 до 3% от населението. Мъжете, които страдат от подобни симптоми се диагностицират с личностно разстройство.
Хистерия е древно психическо разстройство с над 2000 годишна история. По време на Викторианската епоха, терминът често се използва за обозначаване на множество симптоми, които включват частична парализа, слепота, бурни конвулсии, халюцинации и нервност, които първоначално са се наблюдавали само при жените.
Древните мислители вярвали, че матката на жената може да пътува свободно из различни части на тялото, което водело до различни симптоми и заболявания. Хипократ за първи път асоциира тези симптоми с движението на матката на жената и не случайно термина произлиза от гръцката дума „hystera” – матка.
Днес съвременната психология причислява термина Хистерия в категорията соматични заболявания, защото много от симптомите нямат обяснение с неврологично заболяване или друго медицинско състояние. Изследванията показват, че човек е здрав, но въпреки това симптомите са реални и предизвикват значителен дистрес.
Тези нарушения влияят върху движението или сетивата, като например възможността да се ходи, преглъща, вижда или чува. Симптомите могат да варират по тежест, да идват и отминават или да бъдат хронични.
Симптоми на Хистерия
Симптоми, които се проявяват са неконтролируеми движения на тялото и промени в сетивата и включват:

Загуба на равновесие
Обща слабост или парализа на тялото или крайниците
Затруднено преглъщане или усещане за „буца в гърлото”
Затруднено движение и трудности при ходене
Загуба на съзнание, гърчове
Липса на реакция
Загуба на чувствителност при допир
Зрителни нарушения, като двоен образ или временна слепота
Временна глухота
Говорни проблеми

Вторичната полза, която се търси чрез тези симптоми е, че лицето иска: Постоянно да бъде център на внимание.
Постоянно чувства необходимостта да бъде харесван и одобряван от хората.
Изключително загрижен за външния си вид.
Иска да бъде в близки отношения с определени хора, с които в действителност не е.
При тежки случаи на Хистерия симптомите могат да бъдат силни викове, загуба на съзнание, силно разклащане, насилие и бурни конвулсии.

Причини за Хистерия
Точната причина за това психично разстройство не е известна, но все пак има няколко общи фактори, които психолозите смятат, че могат да предизвикат този проблем.
Минали събития в детството – ако детето е било чест свидетел на караници и разправии между родителите, раздяла между родителите, смърт на родител или близък член на семейството, сериозна болест на член от семейството, водещи до силна емоционална травма. Ако детето е малтретирано, изнасилвано и тормозено, също може да бъде причина за Хистерия.
Наследственост – ако родител или роднина има това заболяване е много вероятно да се предаде по наследствен път.
Неврологично заболяване или разстройство, като например епилепсия или мигрена.
Психически състояния, като тревожно разстройство или дисоциативно разстройство.
Хистерията може да бъде отбранителен механизъм за избягване на болезнени емоции от несъзнателно прехвърляне на травмата върху физическото тяло. Например жертвата на изнасилване може напълно да парализира краката си в опит да се защити от бъдещ инцидент.

Лечение на Хистерия

След направени обстойни медицински изследвания и лекарско заключение, че лицето няма сериозен медицински проблем е необходимо лечение на Хистерия от специалист /психолог, невролог или психиатър/.
Важна част в процеса на лечението е подкрепата и разбирането на любимите ви хора.

Някои особености на Хистерията
Един обзор в/у проблема за хистерията не може да отмине идеите на глъбинната психология, защото те оставиха дълбок отпечатък в/у мисленето на лекарите, дори и когато в никакъв случай не са психоаналитици. Nunberg, който по думите на самия Фройд е изложил най-добре учението му за неврозите, представя генезата на хистерията по следния начин. При конверзията стремящото се към пряко удовлетворение „либидо” се възпрепятства от „свръхаз”. Но тази либидонозна енергия търси пътища за разтоварване. Азът” изтласква нагоните, но „позволява” удовлетворение чрез оттичане на либидото към някакъв телесен орган. Характерна особеност на конверсионната хистерия е, че либидото косвенно се удовлетворява, като се измества върху несексуален орган. Либидото се изтласква дълбоко в несъзнаваното и насочването на енергията му към несексуален орган има за последица максималното редуциране на тревогата, породена от либидинозния натиск. Така „азът” престава да се преживява застрашен. При страховата хистерия обаче (фобийна невроза) процесът на съпротива срещу либидото остава само на равнището на предсъзнаваното. Поради това за разлика от конверзията тревогата не се редуцира, а персистира чрез обективиране във външен индиферентен откъм сексуално съдържание обект, т. е. образува се психичен симптом – фобия; така „аз`ът” за разлика от конверзията продължава да се преживява като застрашен. Предпоставка за тълкуване симптомогенезата при хистерията е положението, че основни защитни механизми тук са изтласкването*, дисоциацията (разцепването), отричането, конверзията, символиката.

За Klages при „хистериците” маската господства над личността, а общ белег за всяка хистерична проява е подражанието. Такава личност иска на всяка цена да направи впечатление. Сред тях са стремящите се към всевъзможни рекорди Херостратовци, които са в състояние да превъзмогнат всичко освен порива си към показ. Схващанията на Klages бяха доразвивани от Wellek, който обърна вниманието на факта, че хистеричният характер по правило не може и не иска да се примири със съзряването и остаряването. По правило хистеричният е човек, който не се чувства добре в ролята и особено със задълженията на възрастния и затова винаги се стреми да изглежда младежки и дори детински. Може би Жане пръв отдели стигматите, т. е. характера от „инцидентите” (болестнитте реакции от хистеричен тип). Според него хистеричните се характеризират с внушаемост, стеснено поле на съзнанието – броят на психичните явления, които те успяват да съчетават едновременно, е ограничен. Тези хора истински могат да вършат само една работа.

Внимание заслужава описанието на тези личности от Riemann. У тях като предразположение той съзира емоционална живост, силна спонтанност, порив към изразеност, готовност за контакт, достигаща до „наркоманна неудържимост”.

Изследванията на Eysenck убедително посочиха, че хистеричните са екстравертирани, с което се доказва правотата на Юнговото твърдение, че хистерията е неврозата на екстравертирания.

Една от основните предпоставки за оформяне на този тип хора е недостатъчното съзряване, и то преди всичко на качеството „правдивост”, откъдето произтичат несъответствия м/у личност и маска, ядка и обвивка, вътрешно и външно. Тясно свързана с този процес е и неспособността за израстване до автономност и изоставането в постояннна зависимост.

Както бе показано, П. Жане делеше хистеричните прояви на стигми (вече описани към характера) и инциденти (accidents), което отговаря на хистеричните болестни реакции. Първият вид инциденти са idees fixe, под което той разбира помрачеността, сомнамбулизма, репродуцирането и автоматните постъпки. Вторият вид инцидентни са „неврологични” парализи, дискинезии, болки, анестезии, припадъци.

Приемем ли естеството на хистеричния симптом, не можем да не доловим неговия „апелативен” характер. Почти всички са съгласни, че той е отправен към зрителя. Оттук произлиза значителна част от обезценяващото отношение дори и на медиците. Конверзионният симптом може дори да бъде разбиран като форма на невербална комуникация. Самото представяне често има за цел да опази собствената стойност и да оправдае собствената нравственост.

Сегашни тенденции за редуциране обхвата на понятието хистерия. Не само като нозологична единица хистерията все повече губи убедителност и откровенност, но дори и като невротична разновидност тя няма единна генеза. Petrilowitsch също бе на мнение, че хистерията не може точно да се определи и отграничи, понеже е само обща човешка годност, активираща се при дадени предпоставки. Petrilowitsch обобщава: “Досегашните резултати установяват: няма специфична „хистерична” реакция, а само психогенни реакции, чийто образ се мени с промяната на духа на епохата. Името хистерия е нецелесъобразно както за общото в тези реакции, така и за разновидностите им. Понятието „хистеричен” характер също се оказва неудържимо”. Всичко казано дотук кара този автор да се задоволи с термина „търсещи признание тимопати” в смисъла на подгрупа жадуващи признание абнормни личности. Жадуващият призвание тимопат се различава от нуждаещия се от признание чрез своята „безусловност и неотклонимост”, чрез наркоманния характер на порива си към значимост. Изтъкнатото отграничаване е тънко анализирано от Klages, според който нуждаещият се от признание се стреми да изглежда в добра светлина и е задоволен от един положителен успех. Напротив, жадуващият признание е устремен към успех с „конвулсивна разпаленост” дори и с цената на предизвикване на погнуса.

Колкото до понятието хистерични реакции, то сполучливо се измества от термините конверзионе и дисоциативен начин на реагиране. Конверзията е вече добре позната, обичайните образи на дисоциацията са амнезиите, фугите, сомнамбулизмът, множествената личност, трансът и въобще всяка скотомизация на неприятен факт или преживяване. Тук е наложително отграничаването на конверзията от психоматичния симптом. Mentzos го определя така: телесната промяна при хистерията представлява първично, символно представяне на изтласкването; напротив, психо-соматичното нарушение не е символен израз, а е предсимволен, регресивен еквивалент на недостъпно за съзнанието емоционално състояние.

Изброените най-нови схващания са почти идентични със становищата на Binder. Според него нескончаемите спорове около понятието хистерия се дължат преди всичко на факта, че този термин се употребява в три съвсем различни значения: за обозначаване на нозологична единица, проявяваща се със специфични симптоми; за обозначаване на масивни и драстично изразени симптоми: психогенна парализа, гърч, анестезия; за обозначаване на особена психична нагласа, която сама по себе си не е отличителна черта на някаква определена болест, а може да се съпътства от най-различни симптоми. Би било целесъобразно терминът хистерия да се употребява само в смисъл на хистерична нагласа, която преминава границите на нормалното поведение вследствие на хиперболизирания израз на общочовешкото и общоразпространеното свойство за притвореност.

Социални стремежи

Неяснотата на медицинското понятие за хистерия намира своето съответствие и във взаимоотношенията на болния с околните и лекуващите го. Не е тайна, че обществото е с отрицателна нагласа към „носещия” тази диагноза. Хората я свързват с незадоволена сексуалност, с пресилен израз на несъществуващи или слаби чувства, с притворство, предвзетост, хитруване, изплъзване от задълженията. Употребена в съответен контекст, тя придобива обидно значение. Ако на работното място дойде документ за оправдаване на отпуск с тази диагноза, то най-често болният е сериозно компрометиран. Преобладаващият брой лекари също имат отрицателно до агресивно отношение към хистерично болните. Alexander и Selesnik припомня и за “чукът на вещицата”: ако лекарят не намира основание за болест или пък лекарствата по необясними причини не действат, то тази „болест” остава да е причинена от дявола. Днес не вярваме в дяволи, но това не пречи да се отнасяме по същия начин към боледуването или полуприкрито да се усмихваме при установяването му. В крайна сметка се стига до (прикрито) гневна реакция на лекаря, защото: болният не оздравява въпреки нашите очаквания; картината е сериозна, а няма никакъв материален субстрат; пациентът (на всичко отгоре!) „разполага” с нещо театрално; никога не умира. Оттук често идва, главно несъзнавано, и лекарското отмъщение. В това отношение разполагаме с брутални „терапии”, брюскирани форми на психотерапия, ирония, агресивно подплатено „апелиране” към съвестта и волята на пациента, непризнаване статуквото на болен, изобличаване на „хитростите”, към които той „прибягва”, за да не оздравее. Според Petrilowitsch “враждебността към хистериците” у лекарите извира и от това, че те вече почти не виждат типичните й форми и при обсъждане на психогениите нерядко са затруднени какво могат още да наричат „хистерично”.

Отношението на болните към лекуващите също съдържа агресивни елементи. Те са или изначални, от структурата на самата болест, или се прибавят допълнително като реакция спрямо лекарското поведение. Най-често участват и двата механизма. Според Delay и Pichot хистеричните се опитват да предизвикат у лекарите неспецифична агресия, която се изразява в болезнени манипулации. Фройд е анализирал лекарската фрустрация: пред хистеричната криза анатомичната и физиологичната наука увисват във въздуха, лекарят се чувства некомпетентен и хистеричните губят симпатиите му. И тъй като те „престъпват” познатите закони, той ги гледа както вярващият е гледал еретиците и ги смята за способни на всякаква низост. От своя страна болният разкрива агресията си, като прави бележки в/у болничните условия и т. н. до създаване на порочен кръг. D. Green отбелязва с право, че хистеричният очаква от лечителя две неща: етикетиране на страданието като телесно заболяване и да не се чувства отхвърлен .

Преценката на трудоспособността не е никак лесна и често болният е схващан като граничен случай м/у патологията и симулантството. Тук „волята за болест” – един от многото провокиращи изрази на Фройд – обикновено е неправилно употребяван. Въпросът става още по-деликатен тогава, когато наистина се вметнат инертни тенденции.

В обобщение, налице са достатъчно основания да не се употребява повече терминът хистерична личност. В преобладаващия брой случаи може да се прибегне до термина търсещи, респ. жадуващи признания тимопати. Съществуват два невротични начина на реагиране – конверзионен и дисоциативен. С тяхна помощ можем да обозначим почти всички прояви, наричани хистерични.